Някои хора на старини съжаляват за това как са живели живота си на младини. Смятат, че са можели да го изживеят по-пълноценно, но вместо това са го пропилели за безполезни неща. След това молят децата си да не повтарят грешките им.
Затова реших да „разчупя модела“ и да живея за себе си поне на стари години. Вече съм на осемдесет, но здравето ми позволява да водя свободен живот.
Цял живот съм живяла за други хора – за съпруга ми, за децата. Време е да живея за себе си.
Могат да ме обвиняват за постъпките ми, колкото си искат, но не ме интересува. Съдя децата си за апартамента и спрях да общувам с тях поне за известно време.
Усещам негативното им отношение към мен. Започнаха да се разпореждат с апартамента ми като със свой собствен. Синът настани сина си с жена му, без дори да ме попита за мнението ми. Неговите думи бяха: „Потърпи малко, баба си, колко ти остава?“ Имах чувството, че съм се събудила от сън. Изпълнила съм всичките си задължения.
Децата бяха изненадани, когато изгоних внука си и смених ключалките. Започнаха да искат дял от дома ми за себе си. Собственият ми син искаше да продаде апартамента и да даде парите на сина си.
Благодарение на съпруга ми, децата нямат абсолютно нищо общо с моята собственост. Естествено, ще оставя всичко на тях, но не и сега.
Поне в последния етап от живота си искам да почувствам пълна свобода. Не искам да завися от никого, не искам да се отчитам или да мисля, че дължа нещо на някого.
Не, единственото ми желание е да дишам свободно. /Виж ти
