Малка страна, зависима – спокойно може да се управлява от готвачки или мениджъри

Трудно е да се намери точното говорене за партията на г-н Трифонов: тя е симптом на превръщането на политиката в жанр на популярната култура. След Бепе Грило, Тръмп, Зеленски и Джонсън разбираме, че тенденцията е световна и, боя се, необратима.

Да започнем със стила. Всички повтарят, че ИТН са неопитни, правят детински грешки и се учат пред очите ни. Какво ни се внушава с това? Че няма заден план, нещата се случват спонтанно и автентично, live така да се каже. Сигурно сте чували тази инструкция на BBC в живото предаване непременно да бъдат допуснати поне пет грешки, за да не решим, че ни пускат редактиран запис. И ето, прощаваме грешките на новата партия, защото те ни убеждават, че на подиума са излезли автентични нови лица, за които е естествено да се препъват и да поглеждат към грешната камера. Дали тази естественост е естествена или майсторски изиграна, ще разбере само ПР специалистът.

Много критики се изляха върху Трифонов, че с 65-те си депутата тръгва сам да прави правителство, което (както каза Румяна Коларова) дори няма да могат да свалят, ако решат. Сложните неща не са по вкуса на популярните жанрове; само си представете едни сериозни преговори по законите на политологията – с трима лидери на ДБ, с четирима от „Изправи се БГ! Ние идваме!“, с г-жа Нинова и някой от вътрешната ѝ опозиция, плюс някое кафенце с Карадайъ. И всеки път журналистите снимат, социалните мрежи разкриват конспирации. Главоболно! А така се озоваваме в любим сюжет: след левите и десните, най-малкият брат, на когото всички се подиграват, решава сам да се изправи срещу чудовището.

От април се поклащаме в ритъма на танца

Партията на сценаристите се оказа майстор на съспенса – онова висене над опасната неизвестност, което приковава погледа ни към екрана. Трагичната ирония на тези истории се състои в това, че героят напредва към страшното място без да съзнава онова, за което зрителят е наясно, т.е. че нови избори са катастрофа за всички. Тръпнем при всяка нова крачка, ето приближи се към пропастта, ох, слава Богу, поседна да почине, пак тръгна…

Интересно е, когато има обрати, и то задължително в последния момент. Да сте гледали американски трилър, в който светът не се спасява именно секудна преди катастофата? Наблюдаваме тия обрати от миналите избори – ту ще има, ту няма да има правителство, ту натирват най-близкия съюзник ДБ и г-н Иванов изпада в тъга, ту правят внезапен завой към БСП, ту изведнъж искрено не разбират с какво са обидили другите. Бушуват метафори за брак по любов и сметка, за яреми и кюфтета – наместо скучните „експертни“ разсъждения как точно да се реформира ВСС, които май са ни омръзнали. Това драматизиране на един, по същество скучен политически процес, поражда страсти, които в последна сметка ще превърнат дори едни скромни (според мен) резултати на задаващото се управление в грандиозно постижение.

В цялата работа има и нещо от естетиката на музикалния клип. Там се появяват без обяснение някакви хора, танци, случки, но преди да сме успели да вникнем напълно в това, което ни се показва, под ритъма на музиката вече сме прескочили в следващия кадър. Шемет! Поднасят ни шахматистка с езици, после старо лице от НДСВ, после широкопрофилен философ със съпруга поетеса. Тъкмо сме влезли в жанра „изчегъртване“ и изведнъж ни поливат с „консенсус“: от неолиберални финанси – в грижа за пенсионерите, от динайърство – към приоритетна борба с пандемията. Не можете да отречете, че е интересно – вече преполовихме лятото, а още чакаме коментарните предавания и се поклащаме в ритъма на танца. И междувременно не сме научили нищо за реалните политики, които ни се предлагат – и това от април до сега.

Трифонов – необикновеният политик

В центъра на всичко – голямата загадка около самия Трифонов. Къде е? Лежи в болница на системи или лежи на плажа в Барбадос? Защо прави всичко това? Злодейски план да ни ограби и измами или някакъв екзистенциален порив да извърши нещо велико, отвъд смешките и попфолка? Той ли е демиургът или го управлява някой друг?

Или пък се е уплашил от това, което е натворил и не смее да ни се яви? Странната поза на трансцендентния политик изведнъж постави всички останали лидери в тъпото положение да бъдат обикновени хора, неразличими от нас самите – бърборят, карат се, нещо обясняват. А Слави е над всичко това със своите висши цели, които можем само да гадаем. Чакаме напрегнато да разберем какъв обрат са ни подготвили за финала на филма.

Мисля, че ще се пишат дисертации за новия премиер, избран чрез кастинг. Светльо Витков вече опита този похват, но си остана недооценен; сега обаче работата стана истински държавна. Тази нагласа има по-дълбок смисъл за ИТН, които искат чрез пряка референдумна демокрация да обезсилят политиците, които им се виждат излишни. Управленецът според тях е мениджър, а ако има някаква по-висока воля, нея авторът няма скоро да ни разкрие.

Да избереш политик на кастинг изглежда нелепо – подборът при тази професия се случва в живота – или повеждаш някакви хора, или не. Но посланието е по-дълбоко, според мен: внушава ни се, че всеки може. Все по-често говорим за връщане към жребийната демокрация на древна Атина, където магистратите са се избирали на случаен принцип сред гражданите. Съдбата е всъщност най-истинската форма на равенство, защото няма значение кого познаваш, каква история имаш и кой те подкрепя. Такъв впрочем е и ленинският идеал за комунизма, перифразиран в поемата на Маяковски „Ние ще научим всяка готвачка да управлява държавата“. Е, нека кажем – всяка готвачка с три езика и докторат по философия, но надявам се разбирате мисълта ми: при един отворен кастинг в сферата на политическото могат да попаднат и обикновени хора.

Никаква „система“ няма да се смени

От символична гледна точка е чудесно – усещаме, че всеки има шанс и политиците няма повече да са затворена каста. От практическа обаче се чудя как един човек, дошъл отвън, ще съумее да организира стотиците хора, необходими за управлението на една държава. Все фирмени лица ли ще назначава? Как да се ориентираме в ценностите, които изповядва, ако не знаем нищо за каузите му? Въз основа на какво ще му повявраме в критична ситуация?

Кастингът се вписва в днешната популярна култура, която разчита преди всичко на интерактивността. Публиката трябва да съучаства, да свирка, да запее рефрена. Подбор на политици по телевизията, последван от лайкване и коментиране в мрежите, създава такова усещане за съучастие. Малко фалишиво все пак, защото това е игра на образи, не на реални политически действия. Нали там стои едно жури, което си измисля критерии и не се отчита пред никого, а май и коментарите не чете. Ще кажете гласуваха за тях, ама колко точно гласуваха? Десетина процента от имащите право на глас.

Аз бих се радвал, ако ИТН тръгнат към търсене на някакво по-реално участие на „публиката“ (както царят наричаше гражданите) – например партиципативното бюджетиране, където се гласува за какво да се насочат едни или други фондове или пък отзоваване на сгафили министри. Ако измислят някаква такава форма на съучастие, ще останат в политическата история. Дотогава кастингът, излъчил иначе симпатичния г-н Николов, ще ми прилича на кръстовищата, по които Борисов събираше министри.

Усещането ми е, че при този разпаднат парламент вървим към едно минималистично правителство, където държавата ще се управлява без идеология и ярка субектност. Никаква „система“ няма да се смени, ще си кретаме така, е, дай Боже, с някои подобрения. Малка страна, зависима – спокойно може да се управлява от готвачки или мениджъри. Но поне трябва да признаем, че г-н Трифонов направи от тази скучна перспектива истински забавен спектакъл.

Автор: Проф. Ивайло Дичев

Източник: Дойче веле

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ:

Be the first to comment

Силата на коментарите: