Христо Бойчев мизерства и го закъса със здравето

„Боря се с депресията и съм си в Полски Тръмбеш. Но като гледам, целият български народ като мен е изпаднал в депресия, не е много прекрасно бъдещето ни. Още не знам дали ще гласувам на 11 юли, но нямам респект към това правителство, такава каша е навсякъде…“

Това сподели пред „България Днес“ Христо Бойчев, най-поставяният български драматург по световните сцени. Бойчев в момента няма никакво желание за работа, но когато го налегнат тъжни чувства, гледа да избяга в градината, да сее и сади.

„Движението е спасило много хора от какво ли не. И аз се опитвам така да си помогна. Ето – с Веско Маринов миналата година направихме прекрасен фестивал за деца, песенен, и много ми се искаше и сега да го има, но пандемията попречи. Не знам какво става с тоя вирус, може пък да идва краят на света“, разсъждава Бойчев и вметва, че единственото, за което му се говори, е политика. „На жив класик се гледа като на умрял писател. Хубаво беше да бъдеш жив класик през комунизма. Сега е по-добре да си умрял класик, защото нямаш необходимости и не се ядосваш“, казва драматургът и допълва: „За тези години минахме към капитализма по командно-административен път. Събраха едни хора, казаха им: „Здравейте, милионери, ето ви парите, от днес сте двигатели на капитализма“. Нито те станаха капиталисти, нито ние станахме средна класа. Светът затъва в перманентна криза“, разсъждава драматургът.

Засега Бойчев не е сигурен дали ще гласува както на предстоящите избори на 11 юли, така и на президентските. Драматургът повече се вълнува от избора за държавен глава, тъй като самият той участва в подобен вот в тандем в Иван Кулеков.

„Най-успешният кандидат за прездиент може да бъде някой, който изглежда като мен. Интелектуалец, необвързан с политически сили, какъвто съм аз. Да не е от Държавна сигурност, какъвто съм и аз. Хубаво е да бъде драматург, за да има усет за политически театър, и който е спечелил, без да лъже българите и зрителите, какъвто съм и аз“, казва с усмивка и допълва: „Но моето с Кулеков преди години беше майтап, надявам се, хората го разбраха“.

Колкото до приходите, които получава, Бойчев е категоричен, че не е умрял от глад и взима повече пари от чужбина, отколкото от страната си.

„Тези, които са на заплата, са добре. Но творците на свободна практика като мен – не знам. Ние зависим единствено от качеството на своя продукт, от нищо друго. Колеги от цяла Европа споделят, че културният живот е под критичния минимум – отпадат постановки, фестивали, форуми. В най-добрия случай се трансформират в онлайн такива, което обезсмисля същността на сценичното изкуство. Аз не мога да се оплача, тъй като вървят регулярно спектакли по мои пиеси в Москва, в Румъния, в Северна Македония и прочие, разбира се, по схема, съобразена с ковид ситуацията в дадената страна. Работа има – ето сега предстоят две премиери на пиеси, на които държа правата, в Румъния и Беларус ще се играят“, обясни Бойчев.

Запитан кое е онова нещо, което не дава мира на българина днес, наследникът на Бекет, както наричат драматурга, споделя: „Това е как да забогатее, без да работи. Докато хората по света имат различен подход наистина, всеки иска да спечели, но прави нещо, у нас искат някой да им дава все нещо или да крадат. Ето, в Полски Тръмбеш една жена избяга за това от мъжа си: тъкмо да заспи, и той все я будел: „Недей спа, а мисли как да забогатеем!“. И така по цели нощи…

– Г-н Бойчев, а кои са постановките, с които са свързани най-големите ви емоции?

– В Куманово, Македония, цигански самодеен театър игра „Полковникът птица.“ На сцената има масовка от 40 души – пластичен фон. „Много, бре!“, викам на драматурга. „Искат да играят, как да ги изгоня – ще ме бият“, вика той. Накрая завършиха с луд кючек начело с Полковника. В салона имаше над 700 роми: и те играят кючек. А актьорите бяха фантастични, защото страшно се вживяваха в ролите си и много си вярваха. В Загреб пък „Подземният“ се игра от слепи. Подариха ми текста на брайлово писмо. В света има само няколко такива театъра. Поразителното е, че актьорите така владеят пространството, че в никакъв случай не можеш да кажеш, че не виждат. Един от героите се засилваше, стъпваше на ръба на рампата, балансираше, правеше везна и когато всички очакваха, че ще падне, се връщаше назад. Националният театър на Каталуния в Барселона също постави „Полковникът птица“. След премиерата отидохме в кръчма на пазара. От съседните маси разбраха, че не съм испанец, и попитаха кой съм. Казаха: Христо Бойчев от България. Че като започнаха скандирания: Стоичков, Стоичков…“Абе не съм“, отвръщам. Тогава някой пусна слух, че съм негов братовчед, след което масата бе отрупана с бутилки.

– И с Тодор Живков сте се срещали, какво впечатление ви направи?

– Човек на възраст, но не говореше глупости. Беше с ума си и разсъждаваше доста трезво. Говореше за шансовете на България. Попитах го какво мисли за Иван Костов. Каза: „Моето усещане, интуицията ми говори, че е деструктивен човек“. За другите се въздържаше да дава оценки. Дали е бил прав – не коментирам.

Последни новини:

Be the first to comment

Силата на коментарите: