Орехи от нашите майки … и баби!

Споделете:

Вторник е, 17-ти декември. Излизам обедно. Да разпръсна простотия. Адски ме бива в това. Някак си не върви да облъчвам само офиса. Изскачам навън и улицата вече не е същата. Рязко ѝ спада коефициентът на интелигентност. Моткам се. Ям сандвич на пейка в парка. Долита гълъб. Черпя го. Поемам обратно към офиса. По „Раковска“ се сблъсквам с орехи. В пластмасова чашка, ама орехи. А до нея – Бабка седи на мини столче. Продава я. Точно пред мен изниква една Мацка и дава на Бабката монетки, но не взима орехите. Просто ѝ споделя, че на някой друг ще са му по-нужни. Правя същото като Мацката. Бабката се насълзява. Пита ни дали сме заедно. Не, не сме, отговарям (за мое най-огромно съжаление, но пък и за необятна радост на Мацката, защото с такъв малоумник като мен все ще я съветват: „Не му давай да излиза, дръж си го вкъщи, не го излагай на показ!“). Поглеждам за миг Момичето в очите. Не плува кеш изпод клепачите ѝ. Мацка, та дрънка…

Сряда е, 18-ти декември. Около 3 следобяд е. За чутовен ужас на интелигенцията в София – нещо пак не ме свърта в офиса. Бабката е отново на поста си. Този път с 2 пластмасови чашки с орехи. Една е успяла да продаде, ми казва. 2 часа ѝ е отнело. Припечелила е ЦЕЛИ 3 лева. Питам я дали е обядвала. Не е гладна, така твърди. Уверявам я, че не съм обядвал и че ще ми бъде много приятно да взема по нещо и за двама ни. Отказва ми. Но и аз не се отказвам. Интересувам се дали, ако все пак се домъкна след малко с по някоя закуска, би ми позволила да приседна до нея, та да хапнем заедно и да си полафим. Свежда поглед. Един такъв засрамен поглед. Който ми бърка дълбоко. Много дълбоко. Адски много дълбоко. И сълзите започват да извират. От сърцето започват да извират. Нещо с кашкавалче, ако имало – можело и да хапне. Вървя към най-близката баничарница. И колкото повече крача, толкова по-изгубен се чувствам. Чувствам се все по-изгубен в света, който ме заобикаля. Връщам се с 2 кашкавалки и с 2 айряна. Намествам дупара до двете чашки с орехи. Бабката ми дава една дреха. Нещо като шуба. Та да я подложа под задните части, да не замръзнат. Чукваме кашкавалка в кашкавалка и си казваме „Наздраве!“. На 88 е. Пенсия – 330 лева. Мъжът ѝ бил починал отдавна. Парно нямала. Пробил се бил пустият му радиатор, та го махнала. Но на „Топлофикация“ не ѝ пука. Тръбите нали минават, ала-бала. Та си плаща „парно“. И ток, и вода, и телефон, и данъци си плаща. И лекарства си купува. А за ядене? Е, за ядене – каквото, такова… И когато, тогава… Събира орехчетата от земята на село. Иначе живее в „Люлин“. В боксониера. НЯКОЛКО часа ѝ отнемало да обели, да счука и да почисти 1-2 дузини орехчета, та да напълни ЕДНА чашка. Най-много носела по 3 чашки. 3 чашки… По 3 лева всяка… Но понякога дори и нито една не успявала да продаде. Нищо, и утре е ден, така се успокоявала… Над един час ѝ коства идването до „Раковска“. И още толкова връщането. На „Графа“ не ѝ давали, гонели я. Идва към 1 на обяд. И стои докъм 4. Та да се прибере що-годе по светло. Че много разбойници имало… Пък и много студ. А старите кокали си болели… Не плача. А извирам. Извирам като фонтан. Като фонтан на болката. „Купувам“ си пак орехи. Моли ме през сълзи този път да взема една чашка. С едни такива толкова човечни сълзи. Отказвам ѝ. И съвсем лекичко я докосвам по рамото…

Четвъртък е, 19-ти декември. Минава 1 на обяд. Пие ми се чай. Пие ми се чай с Бабката. Там е. Но вече държи в едната си ръка чаша с чай, а в другата – преполовена вафла. Почерпила я била Продавачката от кафето, до което седи. Питам Бабката каква е вафлата, та да си купя и аз една. Показва ми опаковката, но ме съветва да не си купувам такава, а да си взема вафла със синя опаковка. Те били най-вкусните на света. Веднъж си била купила такава вафла. Била БОЖЕСТВЕНА, така ми казва. Но не помнела името ѝ. Питам Продавачката в кафето дали има сини вафли. Дава ми една „Боровец“. Показвам я на Бабката. Да, такава била. Купувам 6. 1 за мен и 5 за Бабката. Взимам си и един чай. Като този на Бабката. Сядам до нея. Давам ѝ вафлите. През сълзи пак ми подава резервната си шуба да подложа под дупарата. Говорим си. Смеем се. И плачем. Зависи накъде ни отведе разговорът. Минават хора. Не ми пука от сълзите. Не съм емоционален инвалид. Ама на тях май нещо не им понасят сълзите ни. Иначе как да си обясня, че обръщат глави на другата страна? Защо, бе, хора? Гнус ли ви е нещо, или? Та ние само си седим, ядем си вафли, пием си чай и отронваме по някоя и друга сълза. Толкова ли е страшно? Около 40 минути оставам при Бабката. Никой не си купува нищо. А днес е донесла и едно пликче с ябълки, и един магданоз от селото си. Някаква я попитала колко стрували ябълките. 2 лева, ѝ отвърнала. Е, не получила 2 лева. Но пък получила: „Ти си луда, ма, хахахаха!“. Добре ли е, а? Спира се до нас една Жена. Носи в ръка хотдог. И го дава на Бабката. Разменят набързо по някоя приказка. И отминава. Респект за теб, непозната Жена! За тези 40 минути покрай нас се ИЗНИЗАХА много лъскави ботушки. Много ботокс ни ПОДМИНА. Много перхидрол. Много силикон. Много костюми ПРОФУЧАХА. Много вратовръзки. Много лъснати шпицарки. Много джипове. Много лимузини. Но дали ни видяха Хора? С главно „Х“? Мисля, че не… Защото иначе все някой щеще да се спре… „Купих“ си пак една чашка с орехи. Вече знаеше, че няма да я взема. Но настоя да ми подари една ябълка. Отказах. Натъжи се. Много. И видях сълзите ѝ. Сълзите в сърцето ѝ. За нея значеше много да приема ябълката. И я взех. Ще си я пазя. Ще си я пазя за Коледа… Това ще ми бъде най-истинският подарък…

Петък е, 20-ти декември. Пия чай с Бабката. Ядем вафли. Донесла е 4 връзки ДОМашен магданоз. Всяка по 50 стотинки. Пак оставам при нея около 40 минути. При нас се отбиват 3 Момичета и 1 Момче. Заедно са. Ученици. Подаряват на бабката пакет със сладки. Търсели стари хора по улиците и им раздавали сладки. Респект за вас! За 40 минути се спира само още едно Момче. Или е ученик, или студент. Взима си 1 връзка магданоз. Не ѝ дава 50 стотинки. Дава ѝ 2 лева. Респект и за теб! Всички други бързат да ни подминат. Все едно сме най-страшните призраци…

Послепис 1: Лили се казва Бабката. Ако искате да си „купите“ орехи, магданоз и ябълки – на „Раковска“ е. От понеделник до петък. От 1 до 4. Но само когато е по-меко времето. Че пустите ѝ стари кокали… Идва да изкара 5-10 лева, в най-добрия случай… Малко след кръстовището с „Граф Игнатиев“, посока – „Happy“. Точният адрес е „Раковска“ 149. Точно отсреща е „Била“. Там сигурно ябълките са по 1.80… Ако нямате път натам – има хиляди като нея… Във всеки град. Във всяко селце… Просто човек трябва да има СЪРЦЕ, за да ги забележи… При това – не само по Коледа…

Послепис 2: Помолих ви за споделяне на предишния ми пост за Дядото. Благодаря ви на всички. Респект за вас! И Любов за вас! Сега ви моля пак. За Бабката. Моята Баба и моят Дядо са горе. В Небесата. Липсват ми безумно. Нося ги в сърцето си, нося ги в душата си. Но тук, на Земята, има други Баби и Дядовци. Едни такива мръзнещи. Като бездомни улични котки и песове. Продават разни неща, за да оцеляват. Но не просят. Не просят, защото истински бедните стари Хора имат МОРАЛ. И докато съм жив – няма да ги подминавам. Няма да се правя, че не ги забелязвам. Няма да извръщам глава на другата страна…

Послепис 3: Мечтаем. Мечтаем да ни се случи Щастието. Да навличаме най-дизайнерски дрешки. Да се пръскаме с най-маркови парфюми. Да караме най-поръчкови джипове и лимузини. Да сме в най-лъскавите ресторанти. Да ни поднасят най-скъпите трюфели и хайвери, най-отлежалите вина и коняци. Да имаме най-луксозните мезонети и яхти. Да се check-ваме от Бали и Малдивите. Това е за нас скапаното Щастие ДНЕС. Защото ни ПРОМИХА ВЧЕРА. Дали сме виновни? Да, виновни сме. Много сме виновни. Адски много сме виновни. Защото позволихме на едни нещастници-„герои“ и на едни нещастници-„героини“ да ни облъчат. Изгубихме ценностите си. Разбрахме криво демокрацията. И се превърнахме в ловци на евтино Щастие. Купуваме си лотарийни билети. И ги търкаме със стотинки. Днес нещо не ни е ден. Нещо не ни се падат милионите. Затова теглим по един бърз кредит. И хукваме по моловете. Няма страшно, утре ще спечелим джакпота, сигурни сме… Вече не се радваме на мъничките неща. Защото ни се струват като ситни безцветни капчици. Чакаме си големия цветен дъжд. Чакаме, и чакаме, и чакаме. Да ни окъпе в злато и диаманти. Вече не тичаме с мънички жестове един към друг. Защото това си е чиста загуба на време. Тичаме само към голямото Щастие. Сутрин не се целуваме. Бързаме да излезем. Защото пищното Щастие може да ни чака на съседния ъгъл. Готово да пръсне сутиена си. И да го сграбчим за… Не си броим изневерите. Те не са важни неща. Важното е да намерим грандиозното Щастие. Вечер не се питаме как ни е минал денят. Това няма никакво значение. Защото как може да има, след като не сме срещнали крупното Щастие!? Лягаме си в спалните. Не правим Любов. Само се чукаме. Без емоции. Без да потъваме с всички наши сетива един в друг. Без да се замисляме колко прекрасен е Човекът до нас. Защото мислите ни са на друго място. Мислите ни преследват колосалното Щастие. Лягаме си. И затваряме очи. Един до друг. Но не се прегръщаме. Защото прегръщаме само мечтите си. Мечтите за исполинското Щастие… Тъжно е. Малко. Или пък много. Или пък изобщо не е. Въпрос на усещане. Въпрос на светоусещане… На мен лично ми е адски тъжно. Знам и за един малък Принц, на когото също му е много тъжно. Той е на небето. Но е вечен. Поне за мен е вечен. Ще си позволя да го цитирам: „Хората се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг… Напразно.“…

Послепис 4: Коледни пенсионерски подаяния по 40 лева. И коледни депутатски бонуси по 6 бона. Г-да и г-жи (г-ци) депутати, не стискам палци само на ръцете да ви приседнат последните. Това изобщо не би ми било в стила… Да си таковам и кретенския, прост спедиторски стил… Та, мисълта ми е, въпреки че мисленето изобщо не ми е силна черта, за разлика от НЕмисленето, че стискам палците и на краката…

Послепис 5: Благодаря на Мацката, която плати чашка с орехчета, но не я взе. Благодаря и на Продавачката от кафето, която бе почерпила Бабката с вафла и чай. Благодаря и на Жената с хотдога. Благодаря и на четиримата Ученици с пакета със сладки. Благодаря и на Момчето, купило си 1 връзка магданоз на цената на 4. Респект и ЛЮБОВ за вас! И весела Коледа на вас!

News2 - богати, известни, красиви - най-интересните новини!

Не пропускайте:

Be the first to comment

Вашият коментар